13 февруари 2016

Необикновеното тъжно


„Изяж си закуската или ще викна Трифон Иванов“ – така майките, а и бабите, на децата от моето поколение „заплашваха“ хлапетата си. И имаше причина, Туньо изглеждаше неподправено плашещо не само за малките, но и на всички нападатели, дръзнали да се сблъскат с желязната му дисциплина и себеотрицание, клонящо към липса на инстинкт за самосъхранение.

Трифон не беше най-голямата звезда на онзи отбор от Щатите. В него все пак бяха Стоичков, Балъков, Костадинов и много други. Но това, което той имаше в изобилие го отличаваше. Той притежаваше характер, който беше основен двигател в неговата футболна кариера. Освен това беше железен, стабилен и преди всичко добряк.

Всички помним онези голове срещу Уелс и Русия, всички помним и онзи момент, в който спаси сигурен гол срещу Германия с цената на силни болки в областта на слабините. Помним,  нали? Защото е важно. Защо ли? Защото такива като Трифон Иванов се раждат един път на много милиони. А в нашата държава ще става все по-трудно.

Един от най-сърцатите български футболисти, един от най-солидните защитници на България за всички времена, един от онези, които показвахащо е то отдаденост и мъжество. Един-единствен. Трифон Иванов. 


Скоро не ми е било толкова тъжно. Признавам  заплаках пред компютъра. Тъжно е, защото си отиде един от големите на България. Но нали знаете легендите никога не умират.

Харесва ти статията? Абонирай се за блога ми с email:



Харесай страницата ми във Facebook: ТУК

Следвай ме в Twitter: ТУК 
Reactions: