Американците мразят футбол

Мразят ли американците футбола?

Съществува един свръхустойчив мит не само в българското, но и в европейското футболно съзнание, като статутът му в известен смисъл е на неопровержима истина. Но съмнението е движеща сила в развитието на човечеството и тъкмо заради това реших да се се превъплатя в ловец на митове (като онези по „Дискавъри”) и да „разбия” невярното твърдение, че в САЩ не обичат европейски футбол.

Дължа, разбира се, едно уточнение – американците никога няма да изпитват същите чувства по отношение на „сокъра”, каквито има сред спортните фенове зад океана по адрес на изконните американски спортове. И все пак това, което виждаме от началото на новия сезон в MLS благодарение на Евроспорт, се различава коренно от представите на европейския зрител за висшата лига на Щатите и Канада в този спорт.

„Мейджър лийг сокър” е основана през 1993г. Година по-късно е Световното първенство в САЩ – ето я и първата от двете български нишки, все много ярки и няма нужда да ги упоменавам в детайли; втората е свързана с отбора на Чикаго Файър и легендарния номер 8 от същото това „американско лято”. През ’96 се провежда първият сезон в лигата, като участие взимат 10 отбора.

Американската публика обаче остава хладна към спорта и финансовите загуби са колосални – 250 млн. долара за 5 години, а мачовете се играят на почти празни стадиони за американски футбол. И точно когато нещата изглеждат най-зле, се появява светлият лъч – четвъртфиналът на националния тим на САЩ в Япония и Корея през 2002г., построени са и все повече стадиони, предназначени специално за „сокър”, финалът на плейофите на лигата през същата тази година събира над 60 000 души. Така чрез едно малко очаквано добро представяне на националите и в далеч по-голяма степен благодарение добро менажиране, MLS днес изглежда по съвсем друг начин.

Понастоящем в лигата се състезават 20 тима, разделени в източна и западна конференция, а всеки отбор играе по 34 двубоя по време на редовния сезон.

Какво обаче ме кара да мисля, че в Щатите са променили мнението си за европейския футбол? Има един-единствен лакмус за успеха на дадена лига и това е посещаемостта. През миналия сезон в MLS средната посещаемост е скочила до 19 148 души на мач, което отрежда 8. позиция сред всички футболни лиги в целия свят. А като нищо това осмо място ще се превърне в седмо след 12 месеца, защото американското първенство „диша във врата” на холадската Ередивизи. Всъщност съм напълно сигурен, че това ще се случи, тъй като в първия кръг над 60 хиляди посетиха мачът на Орландо срещу Ню Йорк Сити - два чисто нови отбора, за които този двубой бе първи в MLS, а на терена имаше двама световни шампиони – Какá и Давид Вия.

Всъщност наличието на големи футболисти е един от основните фактори толкова много хора да са на трибуните и очевидно дори за „невежата” във футболно отношение американска публика играчи като Дейвид Бекам, Клаудио Лопез, Фреди Люнгберг, Рафа Маркес, Тиери Анри, Тим Кейхил и Джармейн Дефоу в миналото и Роби Кийн, Обафеми Мартинс и споменатите по-горе Какá и Давид Вия по настоящем са разпознаваеми със своя талант. Предстои към Щатите да отпътуват Стивън Джерард, Франк Лампард, Себастиан Джовинко, Шон Малоуни, Кевин Дойл. Ако следите внимателно, ще забележите, че не съм посочил нито един американски футболист. Ще стигнем и до там.

В същото време обаче, лигата е доста по-равностойна, сравнена с повечето европейски първенства. Две типични за американския спорт правила осигуряват това – ограничението на заплатите и драфта. И все пак за да ги има играчите, които изброих по-горе, съществува друго правило, което да го позволи. Състезателите от тази елитна група са със статут на „специални играчи”.

И за да не ставам досаден с подробности по правилата, ще ви предложа пътуване във времето до миналото лято. Нашите национали ходиха на море, американските – в Бразилия, на Световно първенство и се представиха повече от успешно. САЩ продължиха като втори в своята група, изпреварвайки Португалия и Гана, загубиха от Белгия на осминафинал, но след продължения. Както стана дума, американците са стигали и по-далеч, но качеството на състава определено бе високо на последния Мондиал и неслучайно все повече местни играчи получават етикет „специален” в MLS, a в родината им се случи събитие, което археолозите от бъдещето ще определят като епохално – първата американска „сокър треска”. Спортните фенове в Щатите следяха с интерес не само това, което прави техният представителен тим, но и шампионата като цяло.

Та така, ако някой утре ви каже, че в САЩ футболът не е на почит, покажете му пълните с пеещи фенове стадиони, звездите на терените и разкажете за големите пари, които вече се въртят в сокъра зад океана. Атакуващия, директен стил, който се практикува в MLS, би могъл да изведе тази лига в челото на личния ви топ на футболните шампионати. На мен вече ми се случи.

Атанас Кирачин

Харесва ти статията? Абонирай се за блога ми с email:

Харесай страницата ми във Facebook: ТУК

Следвай ме в Twitter: ТУК

Още

Легендата за Доктора

Какво е да си икона, жива легенда в днешно време? Това определение се използва все по-често и то по много неправилен начин, което малко или много обезсмисля статута на хората, които наистина заслужават да бъдат окачествявани като такива в техните спортове. Кой не е чувал за Валентино Роси? Със сигурност, харизматичният италианец е сред най-обичаните спортисти в днешно време и напълно заслужава да бъде определян като една от легендарните личности в MotoGP.

Роси е в моторните спортове от много ранна детска възраст и това е напълно нормално, защото баща му е бил мотоциклетен състезател дълги години. Разбира се, като всяко младо момче Валентино е започнал с картинг, което обикновено води по пътя към Формула 1, но в последствие заради скъпата поддръжка баща му го пренасочва към мини мото, което може да се определи като началото на една голяма и наистина незабравима ера в моторните спортове. Първите професионални подвизи на Роси в мотоциклетната гран при започват през далечната 1996 година, когато той е част от 125 кубиковия шампионат. През годините постепенно се издига до върха, а именно MotoGP, печелейки куп състезания и титли по пътя си. ‘Доктора’, както му е прозвището може да се похвали с над 300 старта, повече от 100 победи и почти 200 подиума в наистина забележителната си кариера в MotoGP. Също така Валентино има и 9 титли във всичките класове на мотоциклетната Гран при.

Стана дума за прякора на Роси, който е ‘Доктора’. Основните теории за избора му на точно това прозвище са две – едната е заради докторската степен, която има благодарение на образованието си, а другата е че баща му ,Грациано, е решил да го ‘кръсти’ по този начин, защото в родната им Италия доктор е “красиво и същевременно важно обръщение, което се дава на хора, които са уважавани”, както казва Роси старши. Всеизвестно е че Валентино Роси се състезава с №46, който е популярен по цял свят. Избора на този номер не е никак случаен – баща му е спечелил първите си три победи като мотоциклетен състезател именно с този номер на мотора.

Роси е всеизвестен с добрия си характер и постоянната усмивка, която грее на лицето му, но въпреки добрите си отношения с голяма част от колегите си нямаше как през цялата му кариера да се мине и без някоя-друга вражда. Всичките са с конкуренти на Валентино за титлата през годините на тотална доминация в MotoGP. Сете Хибернау, Макс Биаджи и най-пресния спомен е от искрите, които прехвърчаха между Роси и Кейси Стоунър. Всеки един от тези спортисти е важно име за мотоциклетния спорт и ще бъдат помнени дълго време не само заради враждата си с Роси, но и заради страхотните състезания и победи, които са правели през периода в който са се състезавали в кралския клас.

Със сигурност името Валентино Роси ще остане изписано със златни букви в историята на мотоциклетния спорт и това няма как да бъде отречено дори и от Биаджи, Хибернау и Стоунър. Такива таланти, такива личности, такива спортсмени се раждат изключително рядко и за мен лично е привилегия, че имам шанса да следя голяма част от тази забележителна кариера. Бившият съотборник на Валентино Колин Едуардс, познат още и с прякора си тексаското торнадо, както и много журналисти и специалист определят Роси като ‘the GOAT’ (Greatest of all Time – Най-великия на всички времена).

Харизмата, усмивката, отдадеността и цялото шоу наречено Валентино Роси е спечелило хиляди фенове на 36-годишния италианец по света. Убеден съм, че където и да отидете все ще видите човек с жълта тениска, шапка, каска или какъвто и да е артикул с номер 46 на него, който веднага  ще ви напомни колко обичан е този човек. Едва ли е имало и едва ли ще има втори като него по популярност, желание и отдаденост към спорта, феновете и такова професионално и отзивчиво отношение към всички. Роси се опитва да обърне внимание на всеки, който иска да поговори с него, да се снима с него, да вземе автограф или интервю. Това със сигурност не е лесна работа и няма как всички да се докоснат до магията на този италианец, но той се опитва по всякакви възможни начини да отдаде заслужената почит и уважение към феновете си и хората, които искат да покажат на света какво значи марката Валентино Роси за световния спорт, не само за мотоциклетизма. Жълтата вълна от фенове на всяко състезание не може да бъде конкурирана от нито една друга фенска група на който и да е пилот от мотоциклетната гран при. Сигурен съм, че тези хора ще носят идеята ‘Валентино Роси’, номер 46 и любовта към този невероятен човек още дълги години след като прекрати състезателната си кариера. За щастие този момент все още не е дошъл и ще можем да се наслаждаваме на ‘Доктора’ и уникалните му изяви по пистите (преди, по време и след състезанията) поне още няколко сезона.

Страстта му за победи е нестихваща и явно докато я има той няма да се откаже да се бори за успехи във всяко едно състезание от календара на MotoGP. Младите таланти, които са готови на всичко да се докажат пред легендата Роси стават все повече и повече, което е добре и за самия спорт и бъдещето му без Роси. 

Миналогодишния сезон доказа, че Марк Маркес е най-вероятният наследник на Роси, защото начина по който постигаше успехите си, лекотата с която правеше феноменални изпреварвания състзание след състезание и радостта след всяка победа в стил Роси доказват, че много млади момчета се вдъхновяват от ‘Доктора’ и опитват да попиват колкото се може повече от него докато е около тях. Хора като Андреа Довициозо, Щефан Брадл, Дани Педроса, Хорхе Лоренсо, Андреа Яноне, споменатия Марк Маркес и разбира се Валентино Роси спомогнаха миналия сезон да стане изключително интересен и във всяко състезание имаше битка за челните места. Да, Маркес спечели 10 поредни победи в началото на сезона, което до голяма степен му подсигури и титлата, но това изглеждаше като тотална доминация само на хартия. На пистата битката за първото място беше ожесточена и в не малко случаи до последните обиколки не беше ясно кой ще се качи на подиума. Това е нещото, което всеки фен на моторния спорт иска да вижда и надеждите за новия сезон са също толкова големи.  Първото състезание за шампионата е точно зад ъгъла. Остават броени дни до надпреварата, която ще октрие сезон 2015 на пистата в Катар. 

Извън моторните спортове Валентино е голям футболен фен и любимия му отбор е Интер. След деветата му титла ‘синьо-черните’ от Милано го поздравиха за успеха му чрез официалния сайт на клуба.

Как може човек да бъде определен като икона/легенда? За мен това не става само с успехи и спечелени трофеи и състезания. Факторите, които трябва да се взимат под внимание са не един или два – отношение, харизма, отдаденост, хъс, отделяне на достатъчно внимание на журналисти, специалисти, фенове и разбира се на младите таланти в спорта. Валентино Роси прави всичко това и то с огромно желание. Той иска не само да остави собствената си следа в спорта, иска и да създаде нова генерация от спортисти, които ще продължат да радват феновете, да развиват спорта и да печелят трофеи и състезания както Роси е правел през цялата си кариера. Икона? Легенда? За мен Роси, а и сигурен съм за още милиони по света е нещо повече.

Мартин Меранзов

Харесва ти статията? Абонирай се за блога ми с email:

Харесай страницата ми във Facebook: ТУК

Следвай ме в Twitter: ТУК

Още

Коби – най-близкото нещо до Майкъл Джордан

За моя радост от днес в блога статии ще публикува и един от любимите ми колеги - Драгомир Нейков. И двамата се интересуваме почти от всички спортове, но той е сила в бойните и баскетбола, а там аз нямам особени афинитети.

Започва се с прекрасна съпоставка между Майкъл Джордан и играчите, които се опитаха да го свалят от трона на най-великия баскетболист раждал се някога.

Коби – най-близкото нещо до Майкъл Джордан

javascript:void(0)

В продължение на дълги години различни хора в и извън Националната баскетболна асоциация се опитваха да отговорят на въпроса: „Кой ще е новият Майкъл Джордaан?”. Независимо, че Въздушния все още се състезаваше, Лигата отчаяно търсеше новата си икона. Първо беше Грант Хил. Той влезе в Асоциацията през 1994-та. Несъмнено крилото на Детройт беше изящен и почти съвършен играч през онези дни. Неговата репутация извън игрището също беше повече от подходяща за евентуалната нова суперзвезда на баскетбола. Хил направи седем страхотни сезона при Буталата и спечели отличието "Новобранец на годината" заедно с Джейсън Кид през 1995г. През лятото на 2000 година Хил беше пратен в Орландо в замяна на Чъки Аткинс и Бен Уолъс. За съжаление на Дейвид Стърн и всички, които обичат баскетболната игра, звездата на Грант Хил залезе по-бързо от очакваното. Контузии започнаха да преследват играча и той изигра само 47 мача за 3 години. В момента Хил изживява добри времена в отбора на Финикс и за негова радост вече е оставил травмите зад себе си. Въпреки че попадна седем пъти в мача на звездите и игра за втория „Дрийм Тийм” на Олимпийските игри в Атланта през 1996, където спечели златен медал. Tой така и не се превърна в това, което всички очакваха от него.

Алън Айверсън беше любимец на голяма част от феновете и от Лигата видяха в негово лице нова сламка, за която да се хванат в търсенето на новия Майкъл. Алън се появи като номер едно в драфта и беше избран от Филаделфия. Той не разочарова и бързо се превърна в една от звездите. Спечели четири пъти титлата за най-добър реализатор и 11 пъти взе участие в мача на звездите. Айверсън се сдоби и с наградата за "Новобранец на годината" през 1997-ма. Безспорно най-голямото отличие в кариерата на баскетболиста от колежа Джорджтаун е спечелването на наградата за "Най-полезен играч" през редовния сезон на 2001г. (той я гарнира и два пъти най-полезен играч в мача на звездите през 2001 и 2005-та). Въпреки ниския си ръст (само 183см), той успя да класира отбора си на финал през най-силния му сезон. Там Филаделфия влязоха като аутсайдер срещу защитаващия титлата си Лос Анджелис Лейкърс. Айверсън вкара рекордните в кариерата си 48 точки в плейофен мач и успя да открадне първия мач. Въпреки това „Езерняците” взеха следващите четири подред и се окичиха с шампионски пръстени. Въпреки страхотната си кариера и 27 точки средно на мач, както и почти 30т. в плейофите, Айверсън беше доста противоречива личност извън залите. Той е осъждан за притежание на наркотици и побой над своята съпруга. Алън така и не намери качествени съотборници за себе и не можа да покори най-високия връх в НБА. През 2006-та преминава в Денвър и кариерата му на голяма звезда в лигата практически приключи.

След дълги години на лутане и сравняване на този и онзи играч с Въздушния, през настоящия сезон НБА може би намери негов заместник. Това според мен е Коби Брайънт. Коби влезе в лигата през 1996-та директно от гимназията и беше още хлапе. Той обаче има шанса да поиграе с Майкъл и да почерпи опит. Коби спечели три титли в периода 2000-2002-ра година, но в съзнанието на всички тези отличия ще бъдат записани на името на Шакил О’Нийл, а за Брайънт остава поддържащата роля. Още тогава младият баскетболист е сравняван с Джордан. Това се засили и след завръщането на негово Въздушно Превъзходителство във Вашингтон в периода 2001-2003-та година. През 2002-ра Брайънт печели званието за "Най-полезен играч" в мача на звездите в присъствието на Джордан. След раздялата с Шак за Коби започна дълъг период на ходене по мъките и търсене на самия себе си. Негативно му се отрази и напускането на треньора Фил Джексън . Той дори се забърка в дело за изнасилване, което обаче мина без последствия. Брайънт постави серия от рекорди, вкара убийствените 82 точки в един мач и се нареди втори в тази класация след легендарния Уилт Чембърлеийн. През 2002-2003 той вкара историческите 40 или повече точки в девет последователни мача, а през 2006-та и 2007-ма спечели титлата за най-добър реализатор. Въпреки тези успехи шампионският пръстен продължаваше да му се изплъзва и то с много. През периода 2004-2007 Лейкърс така и не успяха да направят нещо запомнящо се в плейофите. Коби дори смени номера си от 8 на 24 като се върна към този от гимназията. Добрата новина беше, че Дзен Мастър се завърна на кормилото. Коби започна да става все по-отборен играч и стратегията на Фил Джексън за изграждане на нов отбор пое по своя път. През 2008-ма Брайънт спечели първата си награда за "Най-полезен играч" в редовния сезон и Лейкърс стигнаха до финалите на Лигата. Там обаче те срещнаха жадните за титла Бостън и загубиха с 2 на 4 победи от голямото трио – Кевин Гарнет, Пол Пиърс и Рей Алън.

През лятото Коби замина за Китай в Олимпийския отбор на САЩ в компанията на другите звезди от Лигата. Това беше негово първо участие за Щатите. Новосформираният "Дрийм Тийм" спечели златото, а Брайънт имаше основна заслуга за това във финала с Испания като вкара 13 точки в заключителната част.

Така дойде и съдбовният сезон 2008-2009. Лейкърс завоюваха титлата след победа над Орланд на финала с 4 на 2 победи. Коби беше отличен като MVP на финалите и стана първия човек след Майкъл Джордан успял да постигне средно 30 точки, пет борби и пет асистенции по време на финална серия. Номер 24 в лилаво и жълто изглеждаше като най-близкото копие на Въздушния. Той се движеше точно като него и се виждаше инстинктът на убиец в очите му. Изящните му изстрели и невероятна координация без грам силов елемент ме накараха да си спомня за Джордан в най-добрите му години. Коби успя да изкачи играта си на ново ниво. Той търсеше само победата и успя да увлече и своите съотборници в тази мисия, едно от най-трудните неща в баскетбола. През новия сезон Коби успя да спечели победата за своите с изстрели в последните секунди цели три пъти само през декември и един през януари срещу враговете на Езерняците – Бостън. Той игра със счупен пръст, болки в гърба и изкълчен глезен. Въпреки че Лейкърс се намират на второ място в класирането след Кливлънд, Коби олицетворява това, което липсваше в играта след отказването на Майкъл Джордан – безмилостният инстинкт за победа на всяка цена.

Леброн Джеймс въведе нови стандарти в баскетбола със своите невероятни физически способности и габарити. За мнозина той в съвършения играч, а това го превърна в глобална икона. Въпреки всичко това Коби си остава най-близкото нещо до Майкъл Джордан от периода 1996-1998-ма (дори по-близко от самия Майкъл при престоя му в Уизърдс).

Автор: Драгомир Нейков

Харесай страницата ми във Facebook: ТУК

Следвай ме в Twitter: ТУК

Харесва ти статията? Абонирай се за блога ми с email:

-->

Още