Един разединен народ…

Още една приятна статия на Мартин Меранзов за "българина" в българина

Омраза, завист или просто балканска простотия? Този въпрос си го задавам от край време при всяко българско участие, независимо дали говорим за отборен или индивидуален спорт, а даже може да минем и отвъд границата на спорта.

България е една малка държава, която няма как да се сравнява по бюджет, население, икономика, приходи и какво ли още не с почти всички държави от Европейския съюз, а и не само. За сметка на това страната ни не спира да ражда спортни таланти, а и не само. Поради естеството на тази статия ще се придържам само към спортните ни дарования.

Сигурен съм ,че не съм единствения човек, който се чуди защо след всяка загуба на някой от родните ни таланти или отбори народа започва масово да плюе и да твърди, че това е нещо напълно очаквано и че не ставаме за нищо. Защо когато даден наш спортист/отбор  (например Григор Димитров, Димитър Бербатов, Кубрат Пулев, националите ни по волейбол) имат слаб момент и изиграят някой-друг слаб мач веднага им се нахвърляме като хиени?

Когато печелят им се радваме, а част от народа си мълчи и се крие, докато дойде следващото слабо представяне, когато дадените ‘специалисти’ излизат от хралупите си и започват да обясняват как видиш ли са били прави и нашите спортисти не ставали за нищо и че било типично българска черта да си мислим, че винаги сме по-големи и по-талантливи от колкото реално сме. А дали е така действително? Всеки може сам за себе си да прецени.

Чудя се дали част от тези ‘специалисти’ са се замисляли как се изграждат тези наши таланти, при какви условия тренират, дали изобщо има къде да тренират, как се финансира началото на спортната им кариера преди да се появят спонсорите, колко енергия, желание, под и сълзи се влага, за да достигнеш нивото, което винаги си мечтал да бъдеш и да можеш спокойно да се определиш като част от елита.

        

        Замисляли ли сте се през какво минават тези хора само, за да достигнат мечтаните висини в кариерата си и да развяват родния флаг из целия свят. Всички знаем, че има един път, един по-лесен път по който всеки роден талант може да поеме – да, става въпрос за отиването в друга държава и състезаването под нейния флаг за повече пари, при по-добри условия, при по-голямо внимание от държавата и хората отговарящи за спорта и развитието на младите таланти.

Винаги ще има такива хора, които ще изберат този път и честно казано не ги виня, но защо не ценим тези, които остават, тези които имат наистина голямо бъдеще пред себе си и единствено можем да им покажем малко подкрепа, малко спокойствие да им дадем и от време на време да възкликваме с едно ‘Българи юнаци’ пред екраните или на стадиона/залата/корта.

Защо когато даден наш спортист постигне успех не го поздравим за това, а се опитваме да търсим под вола теле? Защо трябва винаги да гледаме от отрицателната страна на живота? Защо винаги се опитване да вадим кирливите ризи вместо да се насладим на момента и да се гордеем с тези наши спортисти и заради това, че представят родината ни в една хубава светлина по света?

Думите си мога да подкрепя с факти и точни моменти – защо когато Митко Бербатов стана голмайстор на Висшата лига не се зарадвахме, че имаме наш спортист на върха в едно от най-големите, за някои даже най-голямото и успорвано първенство на континента. Защо опитахме да омаловажим това му постижение с изказвания, че е вкарвал по 3,4 гола на слаби съперници, имал бил голове от дузпи, много чести вкарвал на празна врата. Какво значение има дали вкарваш на празна врата или преодоляваш вратар и трима защитници? Да, едното изпълнение ще е по-красиво, но и в двата случая все е гол. Няма да получиш допълнителни точки за това, че си минал цялата защита на противника. Какво значение има дали ще вкараш на Уигъл или Челси? Все е гол и все носи три точки на отбора ти. Да не би всички голове на Меси, Роналдо, Агуеро, Тевес да са срещу силни отбори и все да са от възможно най-трудните позиции, където им се налага да минават по няколко съперници? И те вкарват на празна врата, и те вкарват на Гранада, Сасуоло и Хъл Сити.

Защо когато Григор Димитров спечели даден турнир не го поздравим за това, а започваме да говорим как нямало голяма конкуренция в турнира, големите играчи не били там, а ако е имало някой от тях то той не е бил в добра форма и не се е напъвал много срещу нашето момче. Това си е техен проблем. Играеш в турнира, стигаш финала и го печелиш. Нали това е целта на спорта? Защо тогава търсим отново под вола теле? Защо не можем истински да се зарадваме на успехите на нашите спортисти? Мъри излиза и победаждава Димитров и започваме твърденията, че нашия не става за нищо и това му се показвало всеки път срещу големите, но когато нашия успее да победи Мъри (просто го давам като пример) то тогава видиш ли шотландеца не е бил във форма, не е бил напълно концентриран за мача, не се е раздавал на 100% и нашия заради това е спечелил. Мога да продължавам с подобни пример за други наши спортисти, но мисля, че разбрахте идеята ми.

Трябва да се научим да ценим талантите си, да се радваме, че въпреки многото трудности, много неуредици в спорта ни, а и не само тези хора остават и продължават да се борят като българи! Не избират по-лесния път, който започва от Терминал 2 на летище София, напротив – избират трудния и неотъпкан път, който е изпълнен с хиляди трудности. Подкрепяйте българското, вярвайте в себе си и в младите ни таланти и ценете хората, които остават верни на трибагреника и се чувстват горди с това, че са българи и искат да развяват родното знаме навсякъде по света, където ходят да се състезават. 

Мартин Меранзов

Къде и кога: стадион „Метрикън“ на 06 юни от 09:30 пряко по Евроспорт 2

Харесва ти статията? Абонирай се за блога ми с email:

Харесай страницата ми във Facebook: ТУК

Следвай ме в Twitter: ТУК

Още

Футбол или бизнес?

На какво е заприличала любимата на толкова много хора игра? Сигурен съм, че не съм единствения, който си задава този въпрос. Повечето от по-младите футболни фенове сме чували и чели какви ли не истории за знаменити мачове, играчи, които се раздават с цялото си сърце за клуба, който им е дал път в кариерата и за великата игра, която радва феновете. Въпроса е дали тази велика игра все още поддържа това си определение или все повече започва да прилича на един голям бизнес проект?

Все повече отбори стават собственост на хора, които реално не знаят с точно колко пари разполагат. Именно такива инвеститори в любимата ни игра могат да допринесат за тоталния крах в спорта. Всеки може сам за себе си да прецени дали е правилно или не да се дават по 90-100 млн евро за играчи. Да, повечето от големите клубове в Европа като Байерн Мюнхен, Реал Мадрид, Барселона, Манчестър Юнайтед , ПСЖ и част от новоизлюпените грандове в Англия имат изключително високи приходи, което им позволява да харчат много на трансферния пазар. Дали това няма да доведе футбола в Европа до момента в който ще гледаме десетина отбора, които могат да си позволят всичко и останалите, които просто живуркат.

От няколко години насам станахме свидетели на финансовия феърплей, който уж трябваше да доведе до там, че отборите да не могат да харчат повече от колкото изкарват. Всички сме наясно, че има отбори с огромни дългове, но това по никакъв начин не им пречи да продължават да харчат като луд с картечница през летния и зимен транферен период. Нормално ли е всеки сезон да виждаме как добре познати имена от миналото фалират и биват изхвърлени по аматьорските дивизии? Нормално ли е да имаш 400-500 млн дългове и все пак да можеш да похарчиш 100-150 млн за нови играчи? За вас не знам, но за мен със сигурност не е нормално и хората по високите етажи на ФИФА и УЕФА трябва сериозно да се замислят за пътя по който е поела любимата на милиони хора игра. Ясно е че на тези хора главно им пука за собствените им джобове и как да изкарат още някое-друго милионче отгоре от някоя нова финансова транзакция.

Нормално ли е футболните агенти да стават все по-богати и по-богати? Комисионните на тези хора стават все по-големи и това със сигурност не е добре за играта, феновете,  клубовете, а и за част от играчите, които едва ли не са водени на каишка от тези хора и вървят в посоката в която ги насочат независимо дали им харесва или не. Това е днешния бизнес модел наречен футбол. Едно време играчите са изкарвали по 10-15 сезона в един единствен клуб. Колко такива играчи можете да изредите в днешно време? Не ви е лесно да се сетите и за един такъв футболист, нали? За жалост всеки следва парите, а не мечтите си и това да стане лидер и легенда в даден клуб. На играчите не им пука дали феновете ще ги заобичат, дали ще влезнат в клубната история със златни букви, тях ги е грижа да взимат повече пари, за да могат да си вземат ново Бентли, да се преместят от малкото си и скромно жилище, което разполага ‘само’ с 20 стаи, 3 джакузита, кортове за тенис, баскетбол и огромен басейн с олимпийски размери.

Парите завладяват света и за жалост това се случва и с футбола. Колкото е нормално, толкова е и неприятно това поради изредените по-горе неща плюс още някои неспоменати проблеми. Да, няма как да се развива играта без пари, без влагане на средства в играчи, треньори, школи и т.н., но можеше  да стане по един доста по-плавен и нормален начин, който да не доведе до вдигането на цените на играчи, треньори и комисионните на агенти до небесата. Вече се дават по 15-20 млн евро за знайни и незнайни играчи, които имат по 2,3 добри мача, пада и лудо надцакване между големите клубове за бъдещите Зидан, Роналдо (не, не става въпрос за португалеца, а за Феномена), Малдини, Буфон като цените на тези деца (13-14-15-годишни) стига до нечувани висини. Това не само влияе зле на играта, а и на самите таланти. Как мислите се чувства едно дете за което са дадени 20 млн евро? Това може да му подейства по два начина – или ще вирне нос и ще реши, че е голямата работа, или ще се срине психически от големите очаквния към него. И в двата случая е лошо за самите футболисти.

Друга интересна тема за размисъл, която възниква в съзнанието ми е купуването на играчи от по-екзотични страни. Всички сме ставали свидетели на това как играчи от Южна Корея, Япония, Мексико, САЩ , Русия отиват в даден отбор не защото е кой знае колко качествен, а главно като маркетингов трик или чисто и просто казано за продажба на фланелки в големи количества. Не казвам, че е неправилно, но аз лично не съм почитател на това. Варианти да вдигнеш продажбите на клубни артикули има много, но може би това е най-бързия начин да се избият парите от един многомилионен трансфер и да се спечелят още куп пари и ‘фенове’ на дадения клуб.

Като заключение може да се зададе следния въпрос – какво следва в любимата на толкова много поколения игра? Дали ще продължи тенденцията богатите да стават още по-богати и силни, а пък малките да изчезват от картата с още по-бързи темпове. Не мога да бъда категоричен, но определено не виждам много ярка светлина в тунела… или ако има такава то по-скоро е от идващия бизнес влак, който помита всичко и всички по пътя си към големите пари, големите приходи и погубването на една толкова голяма, толкова красива, толкова обичана от милиони игра.

Мартин Меранзов

 Харесва ти статията? Абонирай се за блога ми с email:

Харесай страницата ми във Facebook: ТУК

Следвай ме в Twitter: ТУК

Още

Легендата за Доктора

Какво е да си икона, жива легенда в днешно време? Това определение се използва все по-често и то по много неправилен начин, което малко или много обезсмисля статута на хората, които наистина заслужават да бъдат окачествявани като такива в техните спортове. Кой не е чувал за Валентино Роси? Със сигурност, харизматичният италианец е сред най-обичаните спортисти в днешно време и напълно заслужава да бъде определян като една от легендарните личности в MotoGP.

Роси е в моторните спортове от много ранна детска възраст и това е напълно нормално, защото баща му е бил мотоциклетен състезател дълги години. Разбира се, като всяко младо момче Валентино е започнал с картинг, което обикновено води по пътя към Формула 1, но в последствие заради скъпата поддръжка баща му го пренасочва към мини мото, което може да се определи като началото на една голяма и наистина незабравима ера в моторните спортове. Първите професионални подвизи на Роси в мотоциклетната гран при започват през далечната 1996 година, когато той е част от 125 кубиковия шампионат. През годините постепенно се издига до върха, а именно MotoGP, печелейки куп състезания и титли по пътя си. ‘Доктора’, както му е прозвището може да се похвали с над 300 старта, повече от 100 победи и почти 200 подиума в наистина забележителната си кариера в MotoGP. Също така Валентино има и 9 титли във всичките класове на мотоциклетната Гран при.

Стана дума за прякора на Роси, който е ‘Доктора’. Основните теории за избора му на точно това прозвище са две – едната е заради докторската степен, която има благодарение на образованието си, а другата е че баща му ,Грациано, е решил да го ‘кръсти’ по този начин, защото в родната им Италия доктор е “красиво и същевременно важно обръщение, което се дава на хора, които са уважавани”, както казва Роси старши. Всеизвестно е че Валентино Роси се състезава с №46, който е популярен по цял свят. Избора на този номер не е никак случаен – баща му е спечелил първите си три победи като мотоциклетен състезател именно с този номер на мотора.

Роси е всеизвестен с добрия си характер и постоянната усмивка, която грее на лицето му, но въпреки добрите си отношения с голяма част от колегите си нямаше как през цялата му кариера да се мине и без някоя-друга вражда. Всичките са с конкуренти на Валентино за титлата през годините на тотална доминация в MotoGP. Сете Хибернау, Макс Биаджи и най-пресния спомен е от искрите, които прехвърчаха между Роси и Кейси Стоунър. Всеки един от тези спортисти е важно име за мотоциклетния спорт и ще бъдат помнени дълго време не само заради враждата си с Роси, но и заради страхотните състезания и победи, които са правели през периода в който са се състезавали в кралския клас.

Със сигурност името Валентино Роси ще остане изписано със златни букви в историята на мотоциклетния спорт и това няма как да бъде отречено дори и от Биаджи, Хибернау и Стоунър. Такива таланти, такива личности, такива спортсмени се раждат изключително рядко и за мен лично е привилегия, че имам шанса да следя голяма част от тази забележителна кариера. Бившият съотборник на Валентино Колин Едуардс, познат още и с прякора си тексаското торнадо, както и много журналисти и специалист определят Роси като ‘the GOAT’ (Greatest of all Time – Най-великия на всички времена).

Харизмата, усмивката, отдадеността и цялото шоу наречено Валентино Роси е спечелило хиляди фенове на 36-годишния италианец по света. Убеден съм, че където и да отидете все ще видите човек с жълта тениска, шапка, каска или какъвто и да е артикул с номер 46 на него, който веднага  ще ви напомни колко обичан е този човек. Едва ли е имало и едва ли ще има втори като него по популярност, желание и отдаденост към спорта, феновете и такова професионално и отзивчиво отношение към всички. Роси се опитва да обърне внимание на всеки, който иска да поговори с него, да се снима с него, да вземе автограф или интервю. Това със сигурност не е лесна работа и няма как всички да се докоснат до магията на този италианец, но той се опитва по всякакви възможни начини да отдаде заслужената почит и уважение към феновете си и хората, които искат да покажат на света какво значи марката Валентино Роси за световния спорт, не само за мотоциклетизма. Жълтата вълна от фенове на всяко състезание не може да бъде конкурирана от нито една друга фенска група на който и да е пилот от мотоциклетната гран при. Сигурен съм, че тези хора ще носят идеята ‘Валентино Роси’, номер 46 и любовта към този невероятен човек още дълги години след като прекрати състезателната си кариера. За щастие този момент все още не е дошъл и ще можем да се наслаждаваме на ‘Доктора’ и уникалните му изяви по пистите (преди, по време и след състезанията) поне още няколко сезона.

Страстта му за победи е нестихваща и явно докато я има той няма да се откаже да се бори за успехи във всяко едно състезание от календара на MotoGP. Младите таланти, които са готови на всичко да се докажат пред легендата Роси стават все повече и повече, което е добре и за самия спорт и бъдещето му без Роси. 

Миналогодишния сезон доказа, че Марк Маркес е най-вероятният наследник на Роси, защото начина по който постигаше успехите си, лекотата с която правеше феноменални изпреварвания състзание след състезание и радостта след всяка победа в стил Роси доказват, че много млади момчета се вдъхновяват от ‘Доктора’ и опитват да попиват колкото се може повече от него докато е около тях. Хора като Андреа Довициозо, Щефан Брадл, Дани Педроса, Хорхе Лоренсо, Андреа Яноне, споменатия Марк Маркес и разбира се Валентино Роси спомогнаха миналия сезон да стане изключително интересен и във всяко състезание имаше битка за челните места. Да, Маркес спечели 10 поредни победи в началото на сезона, което до голяма степен му подсигури и титлата, но това изглеждаше като тотална доминация само на хартия. На пистата битката за първото място беше ожесточена и в не малко случаи до последните обиколки не беше ясно кой ще се качи на подиума. Това е нещото, което всеки фен на моторния спорт иска да вижда и надеждите за новия сезон са също толкова големи.  Първото състезание за шампионата е точно зад ъгъла. Остават броени дни до надпреварата, която ще октрие сезон 2015 на пистата в Катар. 

Извън моторните спортове Валентино е голям футболен фен и любимия му отбор е Интер. След деветата му титла ‘синьо-черните’ от Милано го поздравиха за успеха му чрез официалния сайт на клуба.

Как може човек да бъде определен като икона/легенда? За мен това не става само с успехи и спечелени трофеи и състезания. Факторите, които трябва да се взимат под внимание са не един или два – отношение, харизма, отдаденост, хъс, отделяне на достатъчно внимание на журналисти, специалисти, фенове и разбира се на младите таланти в спорта. Валентино Роси прави всичко това и то с огромно желание. Той иска не само да остави собствената си следа в спорта, иска и да създаде нова генерация от спортисти, които ще продължат да радват феновете, да развиват спорта и да печелят трофеи и състезания както Роси е правел през цялата си кариера. Икона? Легенда? За мен Роси, а и сигурен съм за още милиони по света е нещо повече.

Мартин Меранзов

Харесва ти статията? Абонирай се за блога ми с email:

Харесай страницата ми във Facebook: ТУК

Следвай ме в Twitter: ТУК

Още